ПЪТУВАНЕ ДО САЛАЛА ден четвърти

Събуждам се с приятен спомен от миналата вечер и натежало коремче. Някой чука на вратата. Един от прислужниците в хотела ни носи закуската в стаята – хляб и тостер на който да си изпечем филийките, топено сирене, конфитюр, портокалов сок, нес кафе и термос с топла вода.

Удивително е колко много търговски марки в нашия език са се превърнали в нарицателно за определен продукт. Въпросното „нес кафе” всъщност представлява разтворимо кафе и спокойно би могло да не е Нестле, а Якобс, Лаваца и така нататък. Същото е и положението с Термос. За Джиип вече стана. Ксерокс е друг подобен пример. Много са.

Днес сме решили да разгледаме Аин Джарзиз, тамяновата плантация и ако остане време да се опитаме да открием точката с нулева гравитация.

Аин на арабски значи извор, а Джарзиз е местност близо до Салала. Докато караме натам, виждаме много палатки разпънати в страни от пътя. Чудим се, за какво ли са. Предположението, че това е бежански лагер, не ни се струва много вероятно. Буквално стотици. Александра казва, че според нея местните идват тук за ифтар. Не ми се вярва, прекалено много са.

Палатките остават в ниското, а ние започваме да се изкачваме по път, който лъкатуши нагоре. Мястото поразително прилича на вилна зона в България.

Изворите Джарзиз всъщност са спретната полянка, старателно подредена с каменни пътеки, насипан чакъл отстрани и дървени беседки. Когато се приближаваме разбираме, че беседките са бетонни, но боядисани така, че да приличат на дървени за да хармонират с природата наоколо и да не гният от влагата. Мъгливо и влажно, но за сметка на това зелено и красиво.

Слизаме в ниското и потегляме към тамяновата плантация. Оказва се, че това е пътят, по който влязохме в Салала преди два дни. Изкачваме се нагоре и скоро мъглата напълно ни обгръща. Караме зад някакъв камион, който се движи с двадесет километра в час. Невъзможно е да го изпреварим. Не познавам пътя, на десет метра пред нас не се вижда нищо, а на всичко отгоре е стръмно и са завой след завой.

Пред нас се открива прав участък с относително добра видимост. Натискам педала на газта, двигателят изревава мощно и  най- накрая изпреварваме пъплещия по баира нагоре тир. Набираме скорост. Пътят се спуска надолу и обилната зеленина наоколо рязко се сменя с камениста пустиня. Облаците и мъглата остават зад гърба ни. Температурата навън скача с 15 градуса. Стигаме до плантацията

. Очаквах нещо повече. Всъщност виждаме дървета или по-скоро храсти подредени в прави редички защитени от телена ограда.

Тамянът представлява втвърдена смола отделяща се от дърветата от рода Бозвелия, които растат в много тежки условия. Когато отиват да видят новородения Христос в яслата, тримата влъхви носят като дарове злато, мирта и тамян. Стрит на прах въглен от тамян е бил използван още в древен Египет за очна линия. Юдеи, християни и мюсюлмани помазват с масло смесено с тамян новопокръстените. Освен това тамянът се използва в медицината и козметиката. Май само дяволът не го е харесвал много.

Точката с нулева гравитация остава за утре. За да игнорираме гравитацията, няма нужда даже да излизаме от хотелската стая. Сещам се обаче за комшията и силното му учудване, че се готвим да пътуваме и решавам да се приберем, но да оставим природните закони да си действат…поне засега.

Прибираме се в хотела. Ива решава да си почине, а ние с Александра тръгваме по плажа да търсим някаква лагуна отбелязана на картата, където се срещало розово фламинго.

. Стигаме по мръкнало. Освен това има отлив и лагуната прилича по-скоро на блато. Ако фламингото все пак се е срещало с някого, то със сигурност не сме били ние.

Започва вечерната молитва. Тръгваме обратно към хотела.

Решаваме този път да минем не по пясъка, а по улицата. Виждаме любимото кафене Антакия, което в момента пустее. Ще се напълни след ифтар. Масите са подредени и момчетата, които приготвят шиша, стоят под стряхата на сушина. Когато ни забелязват, явно ни познават, защото започват енергично да ни махат и да ни канят да седнем при тях. Поздравяваме ги и казваме, че вероятно ще дойдем по-късно.

След няколко часа наистина сме там. Гроздовите шиши и сладоледовия шейк са сервирани, а арабският сериал върви на големия екран.

Кеф.

ПЪТУВАНЕ ДО САЛАЛА ден трети

Събуждам се. Първата ми работа е да проверя как е времето навън. Дърпам завесите – океанът е скрит в мъгла. Вижда се само прибоя непосредствено преди плажа. От водата ни дели широка ивица пясък разорана от следи на джипове. Място като Салала не предлага кой знае какви забавления, особено през Карииф, затова младите хора явно обичат да карат по пясъка.

Предлагам на Ива да се разходим покрай океана. Кафе ще пием, като се върнем. Излизаме. Навън ръми, но капчиците са толкова ситни, че нямаме усещането, че ни мокри.

 

Нашият хотел е най-високата сграда в района. Около него са само двуетажни вили с почернели от влагата сенници от палмови листа по плоските покриви. През няколко къщи има баровска вила с голям двор с кокосови палми. По нататък има палми и по плажа.  Не знам защо, но кокосовите дървета са ми по-симпатични от финиковите.

От ляво боботи прибоят. Малки бързоноги птички търчат след току що оттеглилата се вълна и ровят с дълги човки в пясъка за миди и охлюви. Над главите ни от време на време прелитат чайки. Плажът пред нас се губи в мъглата, а от дясно се зеленеят палми. Зеленото бледнее поради непрекъснатия дъждец. След около двадесетина минути стигаме до Краун Плаза. Влизаме да разгледаме хотела и да проверим цените. Заварваме точно това, което очаквам. Умерен лукс и нищо интересно. Наистина лъскаво и чисто, но нищо непознато. Нашето хотелче, въпреки че изглежда занемарено отвън, също е чистичко. Е няма го комфорта на Краун, но ние нали от това бягаме.

Продължаваме с разходката. Малко преди да тръгнем обратно, виждаме три джипа на пясъка.

Единият ми се струва затънал и отивам да проверя. Наистина е заседнал. Вероятно са се забавлявали през нощта, като са карали по плажа. Вълните допълнително са го закопали. Добре че нощем е отлив и не е потънал много дълбоко. Около другите две коли се мотаят местни момчета в традиционни облекла. Няма страшно, ще се оправят.

Употребявам думата джип защото в нашият език тя е нарицателна за 4х4. Иначе да ме простят американците, но в тази част на света по-популярни са японските автомобили.

Връщаме се.

По обратния път се натъкваме на група конници. Яздят по плажа в мъглата. Сигурно тренират, защото всички ездачи са млади момчета с жокейски облекла. С тях има и един по-възрастен мъж, който явно е треньорът. Поздравяваме се.

Прибираме се в хотела и събуждаме Александра. Минава десет. Слизам на рецепция и питам, къде сервират закуската. Кумар се опитва да ме убеди, че не сме споменавали закуска, когато обсъждахме цената по телефона. Учтиво, но твърдо не се съгласявам с него. Той се извинява, оправдавайки се с Рамадана, но казва, че от утре всичко ще е наред.

Стоплям вода в колата, в кафеварката – подарък от Надето и Иван. Вадя два сгъваеми стола и сядаме с Ива да пием кафе на няколко метра от разбиващите се в брега вълни.

Решаваме днес да тръгнем на запад. В пътеводителя четем, че в тази посока си струва да се видят плажовете на Мугсаил, морските гейзери и планината. Упътваме се натам.

 

На два пъти по магистралата всички коли спират, за да направят път на най-невъзмутимо пресичащи камили.

От дясната страна на пътя от мъглата изниква хълм покрит със зелена тревичка. В далечината мъглата, като че ли леко се разсейва и учудването ни е огромно, когато забелязваме, как по склона са накацали…камили. Също като козички. Драпат по баира нагоре и хрупат тревица.

Ива умира от смях. Планински, пролетни полянки, българска ноемврийска мъгла и камили – интересна комбинация.

По нататък виждаме и козички и това малко нормализира картинката.

Продължаваме към следващата цел. Ива е пилот и казва накъде да карам и колко километра остават.

Стигаме до гейзерите.

Всъщност това са отвесни комини в скалата. Самата тя отдолу е куха. Вълните влизат в кухините и се образува налягане, което изхвърля морска вода нагоре. Колкото по-силно е вълнението, толкова по-високи са водоскоците.

Морето е бурно и от комините се чува непрекъснато бучене, което се смесва с рева на прибоя.

На края на скалата са застанали двама местни и ловят риба. Как разбират, кога им кълве в тази вълна, не знам. Пред тях на скалите обаче има доказателства за това, че риболовът е успешен. Сещам се за рибарски виц. Двама приятели се срещат и единият казва׃

-Айде на риба.

-Какво ще хващаме – пита другият.

-Няма значение важното е да се лекува –отговаря първият.

Българският вариант на риболов явно се различава от тукашния.

            Отправяме се към планината. Качваме се по стръмно виещ се нагоре път. Виждаме голяма поляна в ляво и отбиваме, за да се порадваме на гледката. Зелено и прекрасно. В България толкова сме свикнали със зеленината, че тя въобще не ни прави впечатление. Спомням си, как миналото лято се прибрах в София и на следващия ден трябваше да отида с автобус до Варна. През целия път до Търново не успях да свикна с изобилието от дървета, трева, цветя и разкошни храсти. И всичко това без да се полагат никакви усилия, просто ей така, расте си край пътя и въобще навсякъде. Родени сме наистина в рая на земята. И въпреки всичко, което правим с родината си, като че ли за да я унищожим, тя не се дава и продължава да е удивително красива.

Тръгваме обратно към Салала. По пътя спираме на бензиностанция и купуваме лабан, печен арабски хляб и топено сирене. Свърваме от пътя и хапваме набързо на едно уединено местенце.

            Чудим се, дали да се разходим из града , за да потърсим ресторант за вечерта, но решаваме, първо да се приберем в хотела и да си починем.

Спираме да купим лайм на сергиите, които са разположени точно пред самите кокосови плантации. Лайм няма, но Александра си купува кокосов орех. Отварят го пред нея и й дават сламка за да изпие сока. Тя не само го изпива но се опитва и да извади ядка като стърже с някакъв предмет от вътрешната страна на черупката.      

            След около двучасов, як, следобеден сън сме готови за вечеря.

            Пътуваме с колата из централната част на Салала и се оглеждаме за ресторанти. Александра казва, че и се яде нещо китайско. Аз нямам предпочитания. Ива май я тегли индийската кухня. Паркираме пред един индийски ресторант, но вътре няма никакви хора и се разколебаваме. Малко по нататък по улицата виждаме пакистански ресторант, който изглежда доста посещаван. Решаваме да седнем там. Влизаме и ни посочват семейното отделение. Това е място в ресторанта, оградено с дървен параван висок почти до тавана, с цел да скрие от любопитните и опипващи погледи на клиентите ергени женската част от семействата идващи да хапнат. Вътре е твърде  клаустрофобично и момичетата решават да седнем в общата част. Решението ни предизвиква известен смут сред сервитьорите, но не могат да ни откажат. Избираме маса и сядаме. Жените са обект на непрекъснат и не особено прикрит интерес от страна на публиката. На нас обаче не ни пука. Поръчваме различни неща. Всичко е убийствено вкусно.

            Умерено преяли и щастливи се отправяме към поредната серия от арабската драматична сага и порцията тютюн с плодов аромат. Не ме интересува дали ще се пръсна или не. Поръчвам си и натурален сок асорти. Носят ми го с топка сладолед вътре. Утре след като се възстановя от преяждането, смятам да проверя какви са формалностите за кандидатстване за оманско гражданство.

ПЪТУВАНЕ ДО САЛАЛА ден втори

Ставаме към девет. Закусваме бавно с няколко парченца плод и пием кафе. И Александра се излюпва към десет. За да бъда по-конкретен, аз най-безстрашно я събуждам. В единадесет вече сме готови за път. Чакат ни 850 километра през Руб ал Хали. Зареждаме с гориво и тръгваме.

 

Пустиня. След първите стотина километра изчезват всякакви растения. Не се забелязват дори храсти. В началото е предимно каменисто. Пейзажът е еднообразен и ако пътуваш сам, може наистина да се отегчиш до смърт. Тук там се мяркат табели за населени места, които не се виждат от пътя. Появяват се и знаци „Внимание животни”. Рисунката обаче за разлика от България не изобразява крава, а камила поради разбираеми причини. От време на врене изпреварваме някой камион или се разминаваме с коли пътуващи в обратната посока. При едно подобно разминаване шофьорът на отсрещната кола ми присветва с фарове. Не съм чувал да имат обичай в този край да се предупреждават за дебнещи в храстите полицаи, но знае ли човек. Отделно от това както вече стана дума, храсти наоколо няма. Намалявам леко скоростта. След по-малко от минута скачам рязко и с двата крака върху спирачката. На около 20-30 метра пред мен една камила най-невъзмутимо тъкмо тръгва да пресича пътя. Ако не си подготвен, много е възможно да я забележиш, когато тя вече седи на седалката до теб. Лошото е, че в подобна ситуация неочакваната спътничка най-вероятно би влязла през предното стъкло. Абе не са им възпитани много камилите – влизат, от където си поискат. Сливат се с прашно жълтеникавия цвят на пясъка и ги забелязваш в последната минута, когато вече е малко късно. Явно този път на Ива, която седи на предната седалка, не и е писано да я сподели с камила.

Спираме на бензиностанцията в Габа. Купуваме си лабан (айран). Според Ива това е най-вкусният айран в близкия изток. Продължаваме. На места се мяркат пясъчни дюни, което много ни радва, защото разнообразяват пейзажа.

Следващата спирка е Хайма. Напълваме с бензин и отново потегляме. Пясък.

За последно зареждаме на бензиностанция на Шел. До Салала остават около 250 километра.

Ива иска да покара. Сменяме се. Слънцето върви към залез.

Това е най-красивият момент в пустинята. За първи път го усетихме в Тунис преди четири години. Навън е пълен покой. Само небесното светило следва неотменния си ход. Жегата не е вече толкова непоносима. Всичко постепенно се обагря в червено и лека полека цветовете започват отначало да избледняват, а после напълно изчезват. Спираме и правим много снимки.   

Наближаваме Салала. Започваме да се изкачваме по някакъв баир и изведнъж – чудо. Сякаш някой вълшебник неусетно за самите нас ни е прехвърлил в България. Навън е ноемврийска мъглива вечер.

Ръми. Само термометърът на таблото на колата издайнически показва 26˚ и се опитва да разсее късната есенна атмосфера. Видимостта не е повече от 5-6 метра. Включвам фаровете за мъгла. Местните карат на аварийни светлини, аз също ги пускам. Пътят е с лоша, почти незабележима маркировка. От дясната ни страна има скат покрит със свежа трева. Ей така, расте си тревица, без никой да я полива или наторява с изкуствени торове. С една дума – Българско. В началото се изкачваме нагоре по склона, но след около половин час явно стигаме най-високата точка и пътят тръгва надолу. Движим се с около 30 километра в час. Караме в мъглата още около двадесетина минути. Спускането свършва. Излизаме на равно. Шосето, по което се движим, се влива в голяма, добре осветена магистрала. Не спира да ръми. Обаждаме се по телефона в хотела за точни координати. Казват ни да им звъннем, като стигнем до Краун Плаза. След известно лутане се ориентираме и най-накрая стигаме на уговореното място. Една кола ни присветва с фарове – явно е нашият домакин. Обръщаме и тръгваме след него. След пет минути се озоваваме на плажа пред четири етажна леко занемарена на външен вид постройка. От автомобила, който ни доведе се измъква със затруднение огромен и черен, ама много черен индиец. Поздравява ни с „Добре дошли”. Казва се Кумар. Живее в съседната вила със семейството си. Докато се регистрираме ни обяснява, че тази година мъглата и дъждът продължават твърде дълго.

Всъщност това не са просто мъгла и дъжд а Карииф. Така йеменци и оманци наричат югоизточния летен мусон. По тези места той идва в средата на юли и си отива в края на август. Облаците се настаняват над града и планината и не мърдат от там два месеца. Ръми почти 24 часа в денонощието. Аз му се радвам, но за местните, които са непрекъснато тук, сигурно си е изпитание да живеят толкова дълго без слънце. За сметка на това е толкова зелено.

Питаме, къде наоколо има ресторант. Предлагат ни Краун Плаза или местно ресторантче надолу по уличката зад хотела. Разбира се избираме местната кухня. Аз да не съм бил път чак от Дубай за да се тропосам още първата вечер в най-обикновен хотел. Били сме в достатъчно 5 и дори 6 звездни хотели къде ли не по света. След първите два-три пъти спира да ти е интересно. Освен това дали ще си в Истанбул, Будапеща, Дубай или Салала, Краун Плаза си е все Краун Плаза. Сещам се за един комшия от София, който като ни видеше, че се гласим да пътуваме нанякъде питаше:

-Накъде?

-На Витоша.

-Е те тва не мòем го разбèрем. Да се трепете чак до там за едното напиване. Сèди си дòма па си се наливай колко искаш.

Настаняваме се набързо и тръгваме да търсим ресторантчето. Уличката зад хотела разкрива типична арабска гледка – мърляво, порутени къщета, разкачени улуци висят по сградите, олющена мазилка…Жълтеникавото улично осветление обаче някак си прикрива грозотата на пейзажа и му придава една особена топлина. Спокойно е, почти няма хора. Малко по-натам виждаме деца да ритат топка.

Стигаме до ресторантчето. Всъщност са две едно до друго. Най-радостното обаче е, че масите навън са пълни с хора, които пушат шиша. Питаме в първото може ли да вечеряме. Отговарят ни, че сервират само шиша и пресни натурални сокове, но ако искаме, можем да хапнем при съседите.

Продължава да ръми, така че избираме маса под тента. Поръчваме си. Чакаме доста докато донесат яденето, но сме доволни. Пропуснах да спомена, че в шиша кафенето в Низва имаше голям екран, на който вървеше някакъв сериал на арабски. Е, докато чакаме за поръчката, изглеждаме следващата серия.

Масата ни е малко встрани, недалеч от огнището, където разпалват въглените за наргилетата. Раздухват ги с вентилатор. От време навреме, някое от момчетата допълнително ги разбутва и във въздуха политат безброй искри.

От това, че е тъмно и непрекъснато ръми става още по-хубаво. В главата ми неусетно изплува стих на Валери Петров׃

″Възтъмна, черна е тавата

и сладък дим от нишадър,

и циганинът в тъмнината

е сам от чукан чер бакър″

Искрено се надявам да не бъда разбран неправилно. Не правя никаква аналогия между индийци и цигани, макар че се сещам за израз на френски ″Eté indien″ (индийско лято), който е еквивалент на нашия ″циганско лято″. Предполагам, че никой циганин не би се разсърдил ако го сравнят с индиец. Не знам обаче, какво е мнението на индийците по въпроса. Но нека спрем до тук и да не навлизаме в деликатни теми.

Поръчваме си шиша׃ ″Лау самахт! Уахед фараула, итнейн айнеб, мин фъдлък! ″. Този път няма грешка. Носят ни една ягодова и две гроздови. Нямам предвид гроздови ракии разбира се. В този тип заведения алкохол не се сервира.

Дълго пушим и гледаме танца на искрите в огнището.

Поръчваме сметката и силно сме изненадани от цената на шишата. По- евтина е около 4-5 пъти в сравнение с Дубай, а тютюнът е много добър.

Прибираме се в хотела. Океанът бучи пред спалнята ни. Не издържам, взимам си прожектора и отивам да се разходя по плажа. Гъмжи от раци. Десетки рачета тичат по пясъка и току някое от тях се шмугне в прясно изкопана дупка. Водата е изненадващо студена. Нося си пълно оборудване за гмуркане, само бутилки с кислород трябва да наема, но при тази температура не съм сигурен дали ще се реша. Неопрена ми е 2мм с къс ръкав. Разбира се, мога да взема по-дебел под наем. Утре ще видим.

Прибирам се в стаята. Часът е почти два. Нямам сили да пиша. Ще го направя утре сутринта. Ревът на океана ни приспива.

ПЪТУВАНЕ ДО САЛАЛА ден първи

Петък. Уикенд е. За съжаление няма подходяща българска дума, която да замени чуждицата. Събуждам се от гласа на мюезина, който призовава за молитва. Значи е около 4.30 сутринта. Как пък им се пее толкова рано, чак умът ми не го побира. Имам още време. Няма смисъл да ставам по-рано от 7.30. Александра се прибра снощи около един и тепърва тръгна да си оправя багажа. Предния ден пристигна от Лондон и нямаше време дори да се чуе с всички приятели. Ще видим зор, докато я вдигнем тази сутрин, но както се казва, господ да ни е на помощ.

Придрямвам до 7.20. Ставам и взимам душ. Ива също се размърдва. Казва, че не могла да спи. Предната вечер рано седнахме пред телевизора да гледаме филм и както обикновено на десетата минута тя спеше дълбоко. Казвам и аз да патентова специален метод за борба с безсънието, но не ме слуша.

Бързичко събирам дрехи за пътуването и слизам в кухнята да правя кафе.

Проверявам времето в Салала през интернет – ръми и е 24° С. Чак не ми се вярва. Тук в Дубай е 31, а е още 8.15.

Търпение нямам да тръгнем.

Слагам яйца на печката да се сварят. Сещам се за разказа на Йонеско ″Как да приготвим твърдо сварено яйце″.

Най-накрая всички са готови. Часът е 10.35. Трябваше да тръгнем в 8.00. Нищо. Няма сега да издребняваме я. Нали се вместихме в уречената дата.

            Термометърът в колата показва 38°. Упътваме се към бензиностанцията, за да заредим с гориво. От тук нататък ще ни се налага да го правим на всеки 200 километра. Можем да минем и с едно зареждане, но ще пресичаме пустинята и никак не ми се иска да закъсваме точно там с оскъдни запаси от бензин. Освен това е петък и си мисля, че ако колата ни остави някъде, вероятността друга кола да мине по същия път преди събота е твърде малка.

            Тръгваме към Ал Аин, където ще пресечем границата с Оман. Пътят е в ремонт, но тук в ОАЕ това е постоянно състояние, така че не му обръщам внимание.

            След около половин час Ива ми казва, че иска да кара. Колата е нова. Купихме я миналата седмица и май и двамата не можем да и се нарадваме. Самият аз нищо не разбирам от коли и ако ме питат какъв автомобил карам, първият отговор който ми хрумва е бял. Спомням, си че според едно проучване в Америка през 80те  резултатите показваха, че определящ фактор за взимане на решение за покупка на возило е… цветът на тапицерията. Американска им  работа. Не че моята е кой знае колко по-различна де. Я гледай ти, как се опитвам да се изкарам американец!

            Влизаме в Ал Аин и безпогрешно се насочваме към контролно пропускателния пункт благодарение на Муки.

Муки ми е много добър приятел и любима играчка от няколко месеца насам. Не знам дали не го харесвам повече от колата. Всъщност е Джи Пи Ес китайско производство. Купих си го благодарение на Пламен от Драгон Март (Дубайският „Илиенци”) на цена горе долу четири пъти по-ниска от Гармин. Не мога да му се нарадвам и това си е. Всяко високо технологично устройство ме хвърля в луд възторг. Като казвам „високо технологично” имам предвид, че то по моя преценка е такова. Абе гледаш го нищо и никаква кутийка, а ти говори с човешки глас. На всичко отгоре знае и английски. „Drive two point five kilometers! In 300 meters enter roundabout and take third exit!” Единственото, което ме дразни е, че малко нещо ме командори. Понякога, като отивам към офиса, си го пускам. То ми говори, аз напук не спазвам указанията и накрая пак пристигам. А сега да видим кой е по-умен.

            Стигаме границата около 12 по обяд. На първият пост ме изпращат в някаква зала, за да получим изходен документ. В залата седи самотен, отегчен местен с бяла кандора, гитра⁴ и икал⁵. Подавам му паспортите. Той се прозява и бавно, но сериозно и отговорно  започва да ги проверява. След пет минути пита къде са другите. Казвам, че са в колата. Иска да ги види. Извиквам ги. Обработката на паспортите продължава. Не забелязвам някакво сериозно усилие от страна на служителя. До ифтар има почти цяла вечност и той наистина няма закъде да бърза. Явно това настроение се предава и на мен и постепенно започвам да си мисля, че нямам нищо против и даже би било истинско удоволствие да си прекарам поне половината от отпуската пред това гише. Разгеле приключваме.

            Следва оманският граничен пункт. Тук картинката е коренно различна. На гишето ни посреща усмихнат оманец в полицейска униформа. Пита, каква ми е Александра. Казвам, че ми е дъщеря. „Едюкейшън халас?” – задава следващ въпрос, използвайки странна, но типична за местните смесица от английски и арабски. С други думи пита дали е завършила училище. Тя потвърждава и казва, че е студентка.

-А на колко години е?

-На двадесет – отговаряме почти в един тон

-Жалко. Ако беше под осемнадесет щеше да получи безплатна виза.

-Възрастна е вече – шегувам се аз

-Ами, възрастна – закачливо подхвърля митничарят. Аз имам син на двадесет и три. Учител. Хайде да се сватосаме

-Ти съгласна ли си – питам Александра

Тя отговаря през смях, че си струва да си помисли. Докато издават визите разменяме още няколко шеги и обичайните въпроси кой от къде е, какво работи и така нататък.

Визите са готови. Благодарим си един на друг. На тръгване оманецът ни пита, къде ще нощуваме тази вечер. Отговарям, че сме резервирали хотел в Низва. „Ами аз съм от там – възкликва той –В кой хотел сте?” Казвам, че не помня името на хотела, но той вече има мобилния ми телефон и може да ми звънне по всяко време. Разделяме се с приятно чувство от разменените добронамерени шеги.

Пътят е прав като конец. От двете страни се виждат само пясъчни дюни и тук там пустинни акации. Слънцето безмилостно изгаря всичко под себе си. Наоколо не се виждат дори камили.

След време започват да се мяркат малки оазиси.

Александра е гладна. Предлагам да не ядем в движение, а да изберем уединено място с малко сянка встрани от пътя и да спрем там да похапнем. Хората постят и не бива да ги дразним.

От маранята се появява и започва сякаш да се издига над нас планината.

Намираме подходящо местенце. Отбиваме се и паркираме колата на около 150 метра от шосето. Вадим малката хладилна чанта със сандвичите и кутията със зеленчуците от голямата. Менюто е доста богато: сандвичи със салам и кашкавал, сандвичи със сирене, домати, краставици, пресен лук, репички и твърдо сварените яйца, за които вече стана дума. Хубаво би било да има и по една студена биричка, ама няма. Не. Бира има, но не е студена, което на практика обезсмисля наличието и. А не е студена защото заедно с една бутилка ром и една коняк е скрита дълбоко в багажа. Причината за това е следната.

Преди няколко месеца бях ходил до Джабал Шамс. Пътувах сам, но понеже ме мързеше да преливам ракия взех цял литър. Имам едно много специално шише с керамична запушалка и метален механизъм за затваряне. Преди около 30-40 години ги имаше много в България и когато наскоро го видях в един магазин в Дейра, веднага си го купих. Та прибирам се аз от Оман. Часът е вече шест следобед. Минавам всички контролни пунктове и проверки и в момента, в който съм на път да поема към Дубай, един митничар ми прави знак да спра. Иска да отворя багажника за проверка. Там, най-отпред е хладилната чанта. Той вдига капака и вади от нея пет бири и шишето с ракия. Пита бирата алкохолна ли е.

-Ами да – отвръщам плахо.

-What is this – пита, като повдига нагоре към светлината шишето с ракия.

-Ракия – казвам. Нещо като водката, но по-вкусно и по-ароматно

-Means alcohol?

-В общи линии да – обобщавам аз

-Problem! Follow me.

-Ама защо? Какъв е проблемът?

-Alcohol is not allowed.

-Не е възможно – казвам. Нали при всяко влизане в Дубай си вкарвам по четири литра.

-Sorry. Here is notDubai.

Бре, викам си. Тоя ще ме вкара в беля, ама да видим. Влизаме в офиса на митничарите. Там трима други седят и пият чай. Моят човек им обяснява нещо на арабски, те започват да коментират и след малко единият се обръща към мен на английски.

            -Господине, не е разрешено да вкарвате алкохол.

Обяснявам му и на него, каквото вече бях казал на другия.

            -Да, но това е когато кацате със самолет.

            -Каква е разликата – питам

            -Има разлика – учтиво отговаря той.

            -И сега какво?

            -Ще го конфискуваме.

Подкосиха ми се краката. Сякаш ми казаха, че от днес нататък свършват радостите в моя живот во веки веков.

            Те да ми вземат на мен цял литър мускатова ракия, която е повече от мечта за всеки българин в Дубай. На всичко отгоре предната вечер бях изпил само една малка, което означава, че ми предстои да се разделя с приблизително деветстотин и петдесет от скъпоценната течност. Алкохол да искаш у дома. Но ракийка, подарък от Румен и Маргаритка, пропътувала милата повече от 5000 километра, за да се озове в ръцете и в последствие вероятно в гърлата на безпросветни арабски митничари. Всяка фибра от тялото ми се съпротивяваше на подобна възможност. Какво разбират те нищите от ракия? Спомня ли им тя за прекрасните лозя на Евксиноград и Поморие галени ежедневно от Черноморският бриз. Достига ли до тях шепотът на вековните дъбове на Родопите запазен в дъгите на бъчвата, в която животоспасяващата течност е отлежала поне година. САДИСТИ!

            -Добре – казвам. Няма проблем, но си искам шишето.

            -Ама как така – стъписват се те.

            -Ами така – казвам аз. Това шише ми е скъп спомен и си го искам.

            -А какво да правим с течността в него?

            -Не знам. Ако искате можете да я изсипете в мивката, но аз си искам шишето.

            След като лицата и на четиримата се обагрят последователно във всички цветове на дъгата, единият от тях се окопитва и казва: „Добре”. Взима шишето, отваря го и започва да изсипва живата вода в канала. На мен хем кръв ми капе от сърцето, хем победоносно ликувам, защото постепенно, но безвъзвратно цялата емиратска митница започва да мирише на казан. Хак им е на господата. Ще ми взимат най-милото. А те уж погнусени от алкохолния аромат бърчат вежди. Хич не ми ги бърчете, викам си аз, че така съм ви виждал да лочите бира, че и най-жадният пияница би ви завидял.

            Не тая лоши чувства към никого. Но както се казва, „Парен каша духа” и от тогава тръгна ли да минавам граница, крия в най-недостъпните ъгълчета на багажника всякакъв алкохол.

            Приключваме с обяда прибираме багажа и тръгваме.

            В ляво от нас и отпред е планината, над която са надвиснали тъмни облаци. Слънцето ослепително пече, термометърът показва 44° С и когато казвам, че там някъде плющи дъжд, никой не ми вярва.

            След малко слънцето се скрива и ние въздъхваме с облекчение. Знаем, че е за кратко, но все пак.

            Изведнъж по стъклото се появяват съвсем мънички капчици. Толкова са малки, че в началото не ги забелязвам. Постепенно стават все повече и повече. Завалява. Сърцата ни ликуват. Ако завали в България дори и ненадейно, през лятото, когато грее слънце не би било чак толкова странно. От баща ми даже знам песничка, която са пеели като деца в подобни случаи: „Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени”. Но тук, в пустинята, при 44 градусова жега фактът е почти шокиращ.

            Завалява като из ведро. Капките плющят по стъклото и душите ни празнуват. Двама ненормалници ни изпреварват. Аз карам със сто. С колко ли карат те? Не са свикнали сладурите на дъжд и шофират като на сух асфалт. И през ум не им минава, какво може да се случи.

Ива ме моли да спра. Отбивам в дясно. Тя излиза навън и се наслаждава на животворните хладни капки. След нея излиза и Александра. Подскачат и се смеят. По асфалта се образуват локви. Двете влизат щастливи и мокри в колата. И аз излизам да се порадвам на неочаквания дъжд. Фланелката и дънките ми бързо се навлажняват. Потегляме отново. Чистачките не насмогват. От двете страни на пътя виждаме спрели коли, явно чакащи пороят да премине. Термометърът показва, че навън е 25°. Постепенно дъждът намалява и спира. Отварям стъклата и покрива на колата. Температурата започва да се покачва. Когато стига 30° затварям. Слънцето се прокрадва между облаците. Отново напича.

Влизаме в Бахла – град с около 60000 жители, който включва в територията си 45 отделни селца.

Градът е наистина стар за разлика от Дубай, където и днес могат да се видят древни селища в строеж. Като казвам строеж, имам предвид точно строеж, а не реставрация. Строят си хората разни работи така, както според тях са строили предците им и после се гордеят с историческите, архитектурни забележителности. Ама чакайте! За каква архитектура става дума. Нали тук само преди трийсетина години не е имало нищо друго освен шатри. Виж Оман е друга работа. Могъща държава владяла в определени моменти чак Занзибар. Султанат. Народ с история.

Смята се, че Бахла е едно от най-древните поселища в района. В крепостта вървят сериозни реставрационни работи.

Самата тя е в списъка на ЮНЕСКО за световно историческо наследство, благодарение на което организацията спонсорира реставрацията.

Качваме се по стъпалата на възстановена крепостна кула. Пред нас се откриват руини от старо селище.  Къщите са кирпичени с покриви от палмови листа измазани с кал. Зад изоставените постройки се зеленеят оазиси. Много е красиво. Слизаме по други стълби и през дървена порта се озоваваме на тясна каменна уличка сред руините. Отнякъде изскача симпатично момиченце и започва да говори на арабски.

Много се ядосвам, че не сме взел никакви подаръчета за децата, които може да срещнем по пътя. Просто не се сетих, а вече имам опит в тази посока. Преди три години в Занзибар и Малави поради липса на нещо друго раздадохме всички моливи и химикалки, които носехме със себе си.

Продължаваме към Низва. Изведнъж се сещам, че по пътя можем да се отбием в пещерата Хута. Предния път, когато обикалях из този район беше затворена, а знам, че си струва да се види. И без това имаме достатъчно време – Низва е на най-много половин час път.

Пристигаме и с изненада установяваме, че отново не работи. Виждам един местен да се мотае по паркинга. Слизам от колата, поздравявам го и питам дали е отворено. Човекът казва, че не е.

-А кога ще отвори?

-Може би след два месеца, инш Алла.

Взимаме си довиждане. Вече съм тръгнал към колата, когато чувам зад гърба си: „Господине”. Обръщам се. „Извинявам се” казва сконфузено оманецът – като домакин се чувства неудобно от факта, че сме били път до тук напразно. Как после да не им харесваш страната.

Тръгваме обратно, но решаваме да не се връщаме до главното шосе по същия път, а да минем от друго място. Има господ! Благодарение на това ни решение се озоваваме пред приказно красив каньон. Водата е издълбала скалата и пред нас се открива пропаст дълбока най-малко 30 метра. Долу в ниското ромоли рекичка. Въпреки, че е много горещо, самият шум на водата сякаш прави жегата по-поносима. Продължаваме по пътя и сме наградени с още по-прекрасна гледка. Шосето слиза в ниското на нивото на реката. Точно на това място водата забавя течението си и образува големи вирове. По двата бряга има много красиви дървета. Жаби крякат. На отсрещния бряг се извисява скала. Като в приказките е.

Мястото силно ми напомня река Вит и по точно чудните мигове на покой в ранна утрин, когато всичко живо още спи, даже въздухът е замрял и единственият шум, който чуваш е от цопването на плувката във водата. Тези прекрасни спомени дължа на Ванчо. Един изключителен човек. Човек с голямо сърце и непреодолим стремеж към новото. Човек, който според мен никога не остаря и до края си остана едно голямо момче. Няма го вече сред нас. Светла му памет.

Ива изскача от колата и тръгва към водата. Наджапва в калта, но е щастлива.

Към нас се приближават двама местни. Ръкуваме се. Разменяме обичайните въпроси на любезност. Изненадвам се, когато единият ни кани на гости. Благодаря му и учтиво отказвам.

Продължаваме към Низва. След известно лутане откриваме хотел Фалаж Дарис, където имаме резервация за тази вечер. Регистрираме се на рецепция и се настаняваме.

Мой приятел обичаше често да задава един и същи въпрос, особено когато бяхме на маса ″Кое е най-великото откритие на човечеството″. Обикновено следваха тъпи отговори от рода на ракия, уйски или нещо такова. ″Не – отговаряше той – парната машина, защото благодарение на нея сме свидетели на невероятен прогрес. А кое е второто по значение достижение на човешкият род″. Отново глупави догадки в посока на въздухоплаване, овладяване на космоса и компютърните технологии. ″Много далеч сте и дори посоката на разсъждение не е вярна – казваше приятелят ми – Бирата разбира се″.

И наистина след 450 километра път в 45 градусова жега една студена биричка те кара да преоткриеш отговора на дълбоко философския въпрос ″какъв е смисълът на нашето съществуване″.

Освежаваме се набързо и тръгваме обратно към града, за да разглеждаме. Часът не е най-подходящият. Сега е точно време за прекъсване на поста. Влизаме в сука⁶. Всичко е затворено. Паркирам колата отвън, до джамията и слизаме да се поразтъпчем. Улицата е пълна с индийци. Имам чувството, че не сме в Оман, а в ″Голямата Страна″. Виждаме странен надпис „Modren Jewelery”.

Сещам се за случка на варненския плаж. С баща ми ходехме винаги на едно и също място – пост номер 4 на северния плаж до ручбана. Спасителите му бяха приятели. По плажа минава гражданин от ромски произход предлагащ сладолед. Начина по който го рекламира обаче, е леко странен: „Ексимо молим, Ексимо”. Баща ми му махва с ръка и той с готовност се приближава.

-Ти Ескимо не можеш ли да кажеш?

-Мога бе бате, как не.

-Ами тогава защо викаш Ексимо. То даже е по-трудно.

-Няма проблем бате – хитровато се усмихва мургавият продавач и се отдалечава. След малко отново чуваме „Ексимо молим, Ексимо”.

Търсим местенце да похапнем. Александра предлага да намерим ресторант за семейства, за да бъдем сигурни, че условията ще са приемливи. Любопитството често ни запокитва на места, където на други чужденци даже не би им хрумнало да отидат. Забелязвам табела ″Ресторант Бин Антиик – традиционна оманска кухня″. Отправяме се натам.

Не сбъркваме. Непосредствено след входната врата има малко салонче с рецепция, от което тръгва тесен коридор навътре. От двете му страни има малки стаички с плъзгащи врати. Вътре няма нищо друго освен килими и възглавници на пода. Посочват ни стая. Виждаме, че пред другите врати има обувки. Събуваме се и ние преди да влезем.

Преградните стени между две стаи не стигат до тавана. Високи са около 2-2.20, като в горната част завършват с декоративна дървена решетка. Таванът също е от дърво. Избираме си различни местни манджи, за да опитаме, колкото се може повече неща и поръчваме. Не след дълго носят голяма метална тава пълна с най-различни гозби.

Александра си е поръчала риба, Ива пилешко, а аз овче. Като казвам овче, трябва да направя едно много важно уточнение.

В повечето от страните от близкия изток, а и в Индия и Пакистан, хората наричат овца нещо, което е със значително по-малки размери от нашите агнета. С шилетата даже и сравнение не може да става. Освен това ароматът на тукашното овче месо е по-слаб от това на нашето агнешко и е по-малко мазно. Миналата седмица купувах овче за вкъщи. Избрах едно бутче и помолих да го премерят и да го клъцнат на две. Попитаха ме, дали да го обелят. Предположих, че не съм разбрал, какво ме питат и помолих да повторят.

-Да го обелим ли сър?

-Да обелите какво – на свой ред питам аз.

-Кожата.

Ама каква кожа, казвам си на ум, то си е одрано. Стана ми обаче интересно и казах да. След  като го изтегли и раздели на две парчета със сатъра, момчето зад щанда започна, като опитен хирург да маха някаква прозрачна, повърхностна ципа. Гледай ти казвам си, не стига, че е много по-крехко от агнешко, ами го и обелват допълнително. Абе източни глезотии.

      Освен това сме си поръчали хумус, бакла и прясна салата. За първи път опитвам бакла – гадна е. Става ми хубаво на душата. И аз да намеря в близкия изток нещо за ядене, което да не ми харесва, след повече от три години и половина. Хумусът не е лош. Прясната салата в тази част на света обикновено представлява смес от зеле накълцано на ситно, лук нарязан на шайби, моркови и краставици. Понякога слагат и домати. Сервира се без никакви подправки, само с резенчета лимон или лайм. Изцеждаш лимона отгоре и става много вкусно. Лимоновият сок смекчава вкуса на лука и го прави много приятен. Разбира се носят ни и ориз варен на пара, а също така и наан – вид индийски питки, които напомнят гюзлемите популярни в северозападна България.

Прекрасна вечеря.

            Излизаме навън и оставаме като гръмнати. Градът е променен като с магическа пръчица. По улиците не се мярка нито един индиец или пакистанец. Само местни. Проснали са огромни рогозки и килими на тротоара и въобще навсякъде и продават всевъзможни неща. Хитът обаче явно са оманските шапки. Продават два вида – мъжки и детски. Голяма част от продавачите не са на повече от десетина години. Помотаваме се наоколо и се качваме в колата.

В ресторанта ни бяха казали, че сервират шиша(наргиле) в заведение, което и по пътя към хотела. Намираме го. Разбира се ние сме единствените бели, а Ива и Александра са единствените жени с изключение на сервитьорката. Изненадвам се, че има жена сервитьорка в местно заведение. Аз си поръчвам айнеб (грозде), а Александра и Ива решават да си вземат една шиша и поръчват ягода. Понеже си поръчах на арабски донесоха ми грозде. Александра обаче не е сигурна как е ягода и си поръчва на английски. Носят и ябълка. По принцип ябълката удря леко на анасон, който и двете не харесват. Извикваме човека с шишите и му казваме, че това не е аромата който сме си поръчали. „Но проблем” казва той и носи нова шиша, която също не е ягода. Както и да е. По-късно се сещаме, че ягода е фараула. Хората около нас пушат, играят табла и пият чай. Особено през Рамадан животът в арабския свят започва след залез.

Александра казва, че не издържа на жегата. Дойде си преди два дни и явно още не се е аклиматизирала.

В хотела след освежителен душ сядам да пиша. Другите си лягат и заспиват. Не мога да спра – толкова са ме впечатлили нещата през деня. Освен това бях решил предварително да си водя бележки всяка вечер по време на пътуването. Знам, че ако отложа за следващия ден, емоциите ще поизбледнеят и впечатленията ще се смесят, така че най-добре е да се пише в края на деня.

Лягам си около 2 сутринта.

ПЪТУВАНЕ ДО САЛАЛА въведение

ПЪТУВАНЕ ДО САЛАЛА

 

Рамадан Кариим!

Така се поздравяват мюсулманите през деветия месец от ислямския календар Рамадан. Свещен месец. Месец за смирение и добрини. Месец за съпричастие с нямащите. Месец за духовно извисяване и преодоляване на плътското. Именно през Рамадан Коранът е бил открит на пророк Мохамед. През този месец последователите на Исляма спазват пост през светлата част на денонощието, който се нарича Сиам и е един от петте стълба на мюсулманството наред с ал Шахада (Символ на вярата: „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк”), Салах (ежедневна петкратна молитва), Хадж (поклонение) и Закат (данък милостиня). Сиам е твърде строг. От изгрев до залез не бива да се яде, пие и пуши нищо. Сексът също е забранен.

Това с храната го разбирам, пушенето по принцип е вредно, хайде и вода може да не пие човек, но нека спрем дотук. Както се казва „Прекаленият светец и богу не е драг”.

            Всъщност, шегата настрана, идеята не е никак лоша. Хубаво е от време навреме да се сещаме, че всеки ден хиляди умират от глад и жажда. Някъде бях чел, че след около петдесетина години, войни ще се водят предимно за контрол върху водоизточници.

Не само да си спомнят за нямащите, е наредил Мохамед на вярващите, но и да постят през целия ден, за да се почувстват като тях. В по-малка или по-голяма степен съм готов да приема концепцията. Важно е да помним, че сме имали изключителният шанс да се родим късметлии. Някои с по-светъл цвят на кожата, други в добри и заможни семейства, трети просто улучили правилното време и място. Не бива да забравяме, че по-голямата част от човечеството съществува в ежедневни страдания и нищета.

            В първия ден на Рамадан пътувах с колата към офиса и попаднах на предаване, в което коментираха постите. Това, което ме втрещи, беше новината, че всеки ден през свещеният месец се изхвърлят 500 тона храна само в столицата Абу Даби. А така! Нали би трябвало да е точно обратното – да има оскъдица и да се гладува. Залезе ли слънцето обаче, ела да видиш… Настъпва истинска кулинарна вакханалия. Лудостта започва да се усеща още в ранния следобед. Жени в черни абаи¹ и мъже в бели кандори² плъпват по магазините и започват да купуват хранителни продукти като невидели. Готвят се миличките за ифтар³. Хем ми е чак неудобно от това, което вършат, хем се сещам за християни, които едвам дочакват полунощ срещу Великден (някои даже и не дочакват) за да тръснат на вече и бездруго пращящата от всякакви гастрономически шедьоври маса купища пържоли и всевъзможни месища. Чакайте, хора! Какво правите? От къде този неистов глад? Не може ли поне един ден да се спрете? Да се смирите и да помислите за бедстващите и за спасителя? Толкова се ядосах, че реших да постя през деня. Ей така, напук на всички мюсулмани, които броят секундите до залез, за да се нахвърлят върху храната. Направих го не само напук, но и от съпричастие към нямащите, а също и за да подкрепя морално онази част от постещите, които наистина се смиряват и съзнателно се стремят да преодолеят потребностите на тялото за вода и храна.

От пост са освободени деца, старци, бременни жени и хора на път. Не съм мохамеданин и не се опитвам да си намеря оправдание, за да избегна поста. Просто така се случи, че отпуската ми съвпадна с Рамадан и ето ни заедно с Ива и Александра на път. Целта е Салала – град в южната част на Оман близо до границата с Йемен. Районът е с уникален тропически климат, който напълно се различава от времето в останалата част на страната, или поне така пише в туристическите справочници.

            Предстои ни преход от 1300 километра. Тръгваме от Дубай. Ще пресечем планината ал Хаджар ал Гарби и част от пустинята Руб ал Хали – най дългата пясъчна пустиня в света с обща площ от 650000 км².

ПЪТУВАНЕ КЪМ СЛЪНЧЕВАТА ПЛАНИНА втора част

Часът е шест и се развиделява. Ставам. Не съм се наспал, но навън е толкова красиво. Изгревът обагря отсрещните хълмове в различни цветове. Правя снимки. Дали ще хвана нюансите на цветовете?

Въпреки че е светло, слънцето все още не се е показало. Луната е срещу мен. Преди няколко дни беше пълнолуние и сега е започнала леко да се нащърбва. Точно в момента пред нея високо в небето преминава самолет. Правя снимка. Да излиза каквото ще.

Студено ми е. Проверявам термометъра в колата – показва 12. Паля котлона, за да си стопля вода за кафе.             

Далеч съм от мисълта да се асоциирам със Спасителя, но ми се струва смешно да се оплаквам от една безсънна нощ точно на Разпети Петък.

Време е да се приготвям и да тръгвам. Имам да обикалям доста, а и трябва да се връщам в Дубай. Не искам да закъснявам много. Нощното каране ме уморява.

Измивам съдинките и прибирам багажа. Палатката се сгъва лесно. Две ужасно любопитни кози ме наобикалят с надежда да изкрънкат нещо за ядене. Прекаляват. Навират се в багажа ми. Скарвам им се. Отдалечават се малко, но продължават да любопитстват. Багажът е готов. Измивам си зъбите и лицето и тръгвам.

Бях решил да правя преход W6, но се отказвам. По-добре да обиколя и разгледам повече места, отколкото да ходя три часа по сравнително еднообразен терен. Идеята за преход никак не е лоша, само че се иска повече време. А аз го нямам. Все пак отивам да видя каньона. Има само едно място, където мога да заседна, преди да изляза на асфалта. Слава богу, успявам да го преодолея.

Вчера в базовия лагер индийчето ми каза, че два километра по-нататък започва маршрута W6. Отправям се натам. От лявата страна на пътя виждам малко селце кацнало на ръба на каньона. Цялото е десетина къщи. Отбивам се да го разгледам и да хвърля едно око на каньона отгоре. На влизане виждам отдясно възрастен арабин да бърка нещо с лопата. Прилича на строителен разтвор, но не съм сигурен. Поздравявам го и той вяло ми отговаря. Отминавам и продължавам нататък. Стигам до място, което досущ прилича на двор на българска селска къща, само че е извън оградените с телена мрежа каменни къщички. Разхвърляно, козички се мотаят наоколо и няколко кокошки кълват каквото намерят (какво ли намират?!). Стигам до ръба на скалата, върху която е разположено селцето. Гледката е изумителна.

Не мога да преценя добре, но дълбочината на каньона е поне седемдесет, осемдесет метра. Може и повече да е. Правя снимка и се обръщам, за да тръгна към колата.

Пред мен стои дете с неопределен пол. Облечено е в дълга до петите роба, а главата му е увита с кърпа. Предполагам ,че е момче. Предлага ми нещо много пъстро, изработено от вълна. Оказва се, че е ключодържател. Носи найлонова торбичка в ръка, която е пълна с подобни неща. Има и гривни също изплетени от вълнена прежда. Много са хубави. Питам го колко струва. Казва ми един реал и половина. Сигурен съм, че иска повече, отколкото се надява да вземе за нея. Аз обаче го изненадвам и не се пазаря. Винаги съм си мислел, че когато ходя на такива места, трябва на всяка цена да похарча малко пари. Нали хората, които живеят там, разчитат на това, а и честно казано, май нямат други шансове да припечелят нещо. Когато попадна в подобна ситуация, в главата ми винаги изплува една случка…

Пътувахме с речно корабче от Асуан за Луксор. По пътя спирахме на няколко места. На едно от местата – вече не помня името, а и няма голямо значение – решихме с Ива да не ходим на организираната екскурзия, а да се помотаем безцелно сами из градчето. Тръгнахме по улиците. По едно време насреща ни се зададоха група деца, които явно се връщаха от училище. Едно от децата се приближи до нас и каза „ Give me some bakshish sir!”. Аз силно се изненадах, защото по моите разбирания бакшиш се дава за свършена работа. Попитах го „Why should I give you any bakshish?”. Отговорът дойде светкавично и беше произнесен с тон, като че ли това не само се подразбира, ами е абсолютно ясно. „Because you are rich sir.” Веднага извадих един долар и му го дадох. Детето го прие съвсем естествено и ми благодари. По- късно разбрах, че това е един от петте стълба на Исляма – плащането на Закат. Всеки е длъжен да споделя част от това което има, за да бъде раздадено като милостиня на бедните.

Та взимам аз гривничката и отивам до колата за пари. Докато плащам детето ме пита, интересувам ли се от килими. Разбира се, че се интересувам. То влиза в къщата и се връща с две малки парчета козяк, които дори и при най-голямо усилие на добра воля няма как да се нарекат килими. Както и да е. Питам го колко. Казва ми че струват 20 реала – около 55 долара парчето. Цената е смешно висока, а и на мен козяци не ми трябват. Благодаря му и си взимаме довиждане. На тръгване го питам може ли да го снимам. Съгласява се.

Правя няколко снимки, които се оказват впоследствие любимите ми от това пътуване. Качвам се на колата и тръгвам. По пътя срещам мъж с хурка, с бяла къделя вълна забодена в омотаната около кръста му кърпа и вретено в ръка. Поздравяваме се. По нататък виждам група мъже седнали на сянка. Махат ми за поздрав и ми правят знак да отида при тях. Почти съм ги отминал, когато решавам да се отбия. Спирам и правя обратна маневра. Гася двигателя на колата и слизам при тях. Всички се изправят и аз се здрависвам с тях един по един. Четирима по-възрастни и две момчета. Единият от мъжете държи хурка с черна вълна и преде. Разменяме си поздрави: „Селям Алейкум! Киф Халак?” и обичайния отговор „Алхамду лиллах, Тамам.” Опитват се да ми говорят на арабски. За съжаление не става. Често ми се случва да ме заговарят на арабски. В асансьора, на улицата, в магазина. Явно приличам на арабин. Интересното е, че египтяните ми казват, че приличам на египтянин, а йорданците на йорданец. Предлагат ми кафе (толкова все пак мога да разбера). Отказвам, и аз не знам защо. В последствие съжалявам много. Питат ме къде спя. Обяснявам, че си нося палатка. Момчетата превеждат на по-възрастните мъже. Питат откъде съм. Казвам им ,че живея в Дубай. Взимаме си довиждане и тръгвам към колата. Отварям вратата и в последния момент решавам да попитам мога ли да ги снимам. Отговорът не е много ясен. Възприемам го повече като отказ. Благодаря им още веднъж и потеглям. Ако бях останал да пием кафе и да разменим по някоя дума, със сигурност щяха да се съгласят да ги снимам. Щяха да станат страхотни снимки.

По пътя виждам три сергии и спирам. Две момичета в пъстри хиджаби седнали на сянка, щом ме виждат, че спирам, скачат и махат чергата метната върху сувенирите, за да не избеляват от слънцето. Странна работа са оманците. И те са мюсюлмани и жените им носят хиджаби, но не са облечени целите в черно като жените в страните от Персийския Залив. Всъщност май в корана за черни дрехи не става дума. Греховно е да се вижда женската коса. Вероятно се счита за тайното оръжие, с което жените прелъстяват мъжете. Хрумва ми аналогия в Хиндуизма. Силата на бог Вишну е в косата му. Явно силата на арабската жена е също там. На сергиите виждам същите гривни и ключодържатели, които предлагаше и детето в селото. Решавам да купя две гривни. Избирам си ги от едната сергия, след което разбирам грешката си и оставям едната, за да взема и от другото момиче една. Питам колко струват. Искат ми два реала за двете. Плащам без да се пазаря. Питам може ли да снимам сергиите. Позволяват ми.

Снимам и продължавам нататък.

Стигам до скална площадка над каньона. Правя няколко снимки и решавам да тръгна обратно.

Искам да потърся Ghul и  да снимам отново  Misfat Al Abriyin. По пътя правя снимки на базовия лагер без да слизам от колата, ей така, просто за документ. Пътувам по черния път надолу. Става много горещо. Спирам и сменям туристическите обувки със сандали на бос крак. Продължавам. Влизам във всяка отбивка от главния път, за да разглеждам. При едно от отклоненията черния път свършва в двора на една къща. Съжалявам, че обезпокоявам жената, която стои пред къщата. В този момент от къщата излизат две момчета в ученически униформи. Явно отиват на училище.

Излизам обратно на главния път. Отдясно забелязвам навес, под който са проснати черги на дървени пръти. Видях ги и вчера, но понеже имаше няколко местни мъже коленичили с лица в една и съща посока, помислих ,че се молят. Оказа се, че продават черги. За вчера не знам, може и да са се молили, когато съм минавал от там. Спирам. Мъжете стават. Чергите не са лоши. Вълната, от която са изтъкани, е твърда и остра. Може и да е козя. Всъщност не съм сигурен – не съм специалист. Питам колко струва и разбирам, че искат 60 реала (около 170 долара) за черга два на един. Нито ми трябва, нито ми харесва чак толкова. Изваждам едно кисело мляко от хладилната чанта и го изяждам. Малко ми е чоглаво, защото не съм спал предишната нощ.

Качвам се на колата и продължавам. Няколко километра по-надолу виждам отклонение за три села. Решавам да ги разгледам. Пътят е черен и на места доста стръмен. Мисля си ,че на връщане ще трябва да превключвам на 4х4. Успоредно на пътя започва нещо като малък каньон. Намирам удобно място за спиране и слизам от колата. Оставям двигателя да работи, за да може телефонът ми да се зарежда. През нощта от студа или поради друга причина батерията ми беше паднала. В този пущинак е добре да имам телефонна връзка, ако не дай си боже, нещо се случи. Приближавам към ръба на каньончето – пресъхнало речно корито, издълбано в мрамора. На отсрещния бряг забелязвам дупки в скалата преградени с камъни.

Вероятно затварят животни в тях за през нощта или по пладне. Само предполагам.

Качвам се на колата и продължавам. Минава ми през главата да се връщам обратно към главния път, но нещо ме кара да продължа още малко. Не съжалявам. Стигам до каменни постройки от двете страни на пътя. Тези отляво са изоставени, а тези отдясно обитаеми. Слизам и правя снимки.

 

                                                             

Малко над къщетата отдясно има огромен мраморен къс наклонен към пътя с бели жилки в посока на наклона. Като че ли някой е лиснал ведро с козе мляко и то е потекло по каменната плоча…

Обръщам колата и потеглям обратно. Излизам на асфалта и спирам за малко да погледна в картата къде трябва да се отклоня за Ghul. Виждам, че преди това, на няколко километра от едната страна има нещо като оазис. Решавам да го разгледам. Стигам до отклонението и влизам по черния път. След около километър ме пресрещат местни с два Нисана Патрул. Спират, ато се изравняват с мен. Поздравяваме се и ме питат къде отивам. Казвам, че просто обикалям и разглеждам. Предупреждават ме, че след малко пътят свършва. Благодаря им и продължавам. Скоро разбирам, че са били прави и се налага да се върна. Точно където започва асфалтът е паркирана малка водоноска и шофьорът ми маха с ръка да спра. След размяната на поздрави, ме пита накъде отивам. Посочвам надолу. Пита, може ли да взема сина му и да го закарам до училището. Разбира се, че може. Нямам представа, къде точно е училището, но момчето ще ми каже. Карам по много стръмен участък с изключително остри завои. На места спирачките като че ли не държат достатъчно и завоите ги взимам почти на магия. Минаваме през няколко малки селца с по пет, шест къщи – по-скоро махали. Питам момчето как се казва. Казва се Юсеф. В далечината виждам някаква сграда с много коли паркирали отпред и момиченца на групички, облечени в тъмно вишневи униформи с бели ризи и чорапогащи. Явно училището. Юсеф потвърждава. Оставям го и продължавам.

Движа се покрай пресъхнало речно корито. Сигурно като придойде водата, реката става много голяма, защото коритото е доста широко. Изведнъж от другата страна на коритото виждам крепостна стена от камъни и каменни къщи.

Изумително красиво е. Стената и къщите са се надвесили над малък оазис с палми и зеленчукови лехи. Веднага отбивам от пътя и слизам в реката. Спирам колата и отивам да разгледам зеленчуковите градини отблизо.

Отделени са със стена от бетон и са вдигнати на метър и половина, два от речното дъно. Качвам се на стената. Хората са сели лук, домати, някакви подправки. Има и няколко стръка хилава царевица. Правя снимки и тръгвам към колата. Точно когато правя маневра ,за да се върна обратно на пътя, виждам друга кола да пресича реката в далечината и решавам да видя какво има там.

Карам през речен чакъл. Превключвам на 4х4 защото съм засядал в чакъл и никак не ми се ще да ми се случи отново. Все едно, че затъваш в пясък. Не знам дали не е и по-лошо. Следвам посоката на речното корито, което прави ляв завой. Стигам до място, където виждам две къщи вдигнати високо горе на скалите. Пътят свършва.

Обръщам и тръгвам обратно. Отдясно  остават крепостната стена и каменните къщи по склона. Изведнъж решавам да спра и да се кача да ги разгледам. Оказва се, че го правя на най-подходящото възможно място. Без да искам съм спрял точно пред отправната точка на маршрут W6A. Качвам се по нарочно издълбани каменни стъпала и радост обзема душата ми. Туристическата пътека е изоставена, каменните стъпала са полуразрушени – с една дума напълно позната картинка от родната страна. Става ми мило и започвам да чувствам оманците някак си близки. Правя снимки на каменния град и оазиса под него и продължавам.

Пламен ми беше казал, че в Misfat Al Abriyin по обяд мъжете танцували на площада. Ще ми се да стигна навреме и да ги снимам.

Термометърът в колата показва 35°. Следвам табелите и излизам на малко площадче в центъра на Misfat около 1.30 следобед. Жега. Няма никой. Само няколко паркирани коли от двете страни на улицата. Паркирам и аз. Отнякъде ненадейно изниква възрастен мъж с бял шал омотан около кръста. Спира на улицата, полива се с вода и радостно пръхти. Поздравяваме се. Пита ме от къде съм. Казвам му, че идвам от Дубай. Той поклаща глава в израз на съгласие и отбелязва “Sayara Dubai” –  ще рече, забелязал е, че колата е с дубайски номер. Показва ми маркировка на туристически маршрут на стената на една от къщите, която не бях забелязал преди това и ме подканя да разгледам наоколо. Тръгвам да се разхождам из селото. Удивително. Каменни къщи строени по такъв начин, че да приютят скалата в себе си. Някои от тях са полуразрушени и успявам да надникна вътре. На места скалите заемат почти половината пространство от помещенията. Невероятно. Вместо да изсекат и разрушат камъка местните са строили около него и са го превърнали в част от интериора на домовете си. И ние си мислим, че сме откривателите на „Архитектура в хармония с природата”. Глупости на търкалета.

Вървя по тесни улички. Толкова тесни, че ако протегна ръце мога да пипна зидовете от двете страни.

Сещам се за приликата на думите в българския и арабския. Уади на арабски е място, където водата си е издълбала легло. Голяма част от Off Road маршрутите минават именно по такива пресъхнали, естествени водни канали. Те така се и наричат: Уади Би, Уади Асима, Уади …. И на български вада е канал, по който тече вода. Може и да е съвпадение. Имаме много общи думи. В момента веднага се сещам за кетаб – хартия и ламба – лампа. Ако предположим, че думата лампа идва от арабски, явно сме я преиначили. В арабския не съществува звука „П”. Арабите казват „Бица” вместо „Пица” и “Bark” вместо “Park”. По този повод има и виц. Арабин отива в Лондон и си наема кола. Спира на една улица и пита случаен минувач на тротоара „Excuse me where can I bark?” англичанинът го поглежда учудено и отвръща: “You can bark anywhere my friend”. “Bark” на английски е лая. Температурата в оазиса е с поне 10 градуса по-ниска. Решавам да обядвам под сянката на палмите. Отивам до колата да си взема храна. Отварям хладилната чанта и най-отгоре виждам няколко кутийки студена биричка. С огромно усилие преодолявам желанието да си отворя веднага две. Взимам си храна и слизам надолу към оазиса.

 

 

Хапвам набързо и се приготвям с неохота да тръгвам. По обратния път оттук нататък планирам само едно спиране – за зареждане на бензин. Чакат ме около 450 километра. След около час, когато вече съм излязъл на главния път за Бурейми, застигам пясъчна буря. На места видимостта е по-малка от 50 метра. Красиво е.

За около два часа и половина стигам до границата. Имам не повече от 150 км до вкъщи. Нищо работа, като се има предвид състоянието на пътищата в ОАЕ. Стигам до околовръстния път на Дубай – шосе 611 – и завивам наляво по него. Карам както обикновено във втората лента отляво надясно. След около 10 минути пред очите ми се открива невероятна картина. Слънцето залязва сред облаци зад сградите на Дубай Марина. Гледката е изумителна. Докато успея да се престроя и отбия в аварийната лента , докато се кача на покрива на колата и наглася апарата за снимка слънцето се скрива. Жалко. Нищо, часът е точно 6.33. Ако успея в някой от следващите дни да се организирам и да дойда на същото това място, по същото време, може и да стане снимка.

Пътувам към къщи с мисълта за душ и студена биринка и на сърцето и душата ми става леко и приятно.             

16.04.2010

Дубай

ПЪТУВАНЕ КЪМ СЛЪНЧЕВАТА ПЛАНИНА първа част

„-От Харманли до Михайловград са четиринадесет часа път.

-От Дубай до Ню Йорк пак са толкова”

Из разговор по време на обяд с братовчед ми

Часът е три следобед. Сядам да похапна в подножието на Jabal

Shams. Името е арабско, Jabal означава планина, а Shams – слънце. Всъщност

това е началото на Off Road маршрута, който носи името на планината.

От сутринта съм минал към 400 километра. Станах в пет. Имамът призова правоверните за молитва малко преди това, но аз вече бях буден. Предполагах, че за един час ще се оправя. Нищо подобно. Отне ми 3 часа да се изкъпя и да приготвя всичко. След като спах в колата миналата година, когато ходихме до Ras Al Jins, за да гледаме как гигантските костенурки снасят яйца, вече си правя „списък за идиоти”, когато тръгвам. По-добре да проверявам като тъпак едно по едно по списък, отколкото да спя на камъните или още по-лошо – в колата. Май пропуснах да уточня, че миналата година забравих надуваемите дюшеци.

Хубаво нещо е GPSa, само че той си перка по неговите си маршрути (картите, които са инсталирани в момента) и въобще не му пука, че в страните от Средния Изток строят пътища със скорост, с която в България те се съсипват. Помотах се около половин час около границата, докато разбера ,че има и алтернативен маршрут. Наругах всичката електроника и целия технически прогрес и продължих.

През целия път слушах музика на Горан Брегович. Бях си свалил предишната вечер разни MP3ки и с почуда установих, че има издадени албуми с негови песни на полски и на гръцки. Има нещо очарователно в това да слушаш „Чай Шукарие” на полски. Шегата настрана, изключително богата музика. Балкански ритми, португалска музика в стил морна, цигански напеви, авторски работи – с други думи все неща, които ти грабват сърцето или поне моето. То пък едно сърце… 

 Първата забележителност по маршрута, която спирам да разгледам, е Hoota Cave.

Естествено не работи. След като в продължение на няколко минути се опитвам да разбера кога точно ще отворят (след осмото запитване най-накрая установявам ,че става дума за “On the tenth sir. Insh Allah”), момичето на касата ми предлага да разгледам експозицията и да изгледам филма. За филм нямам настроение. Разглеждам експозицията набързо, правя няколко снимки на експонатите и продължавам по пътя.

Следващото място където спирам е Misfat Al Abriyin.

Пропуснах да спомена, че изписвам имената на английски, така както са написани на табелите по пътя, защото не съм сигурен как се произнасят. Например за един и същ квартал в Дубай можеш да срещнеш следните табели “Jumaira”, “Jumeira’, “Jumeirah” и т.н. Причината вероятно е, че трудно се намира еквивалент на арабските звуци в латиницата.

Мястото е много красиво.

Над гора от палми се извисява скалист хълм с накацали по него каменни къщички. Струпани са на две групи. След като правя няколко снимки, решавам, и аз не знам защо, да направя още една на автоматичен режим и потеглям отново.

След няколко километра спирам на нарочна площадка, предлагаща панорамен изглед. Пейзажът наистина е невероятен, но аз откривам с огромно неудоволствие, че снимките на скалното селце с изключение на последната, са направени на режим за стайно осветление. Явно, когато се връщам, ще трябва да се отбия отново. Не съжалявам, толкова е хубаво, че си струва. Продължавам напред към Слънчевата Планина.

Оманското министерство на туризма и транспорта се е погрижило сериозно. По голяма част от очаквания Off Road е перфектно асфалтирана. Ура! Най-накрая асфалтът свършва. Карам около десет километра по наистина стръмен, черен път. На два пъти се налага да преминавам на 4х4.

Стигам до Базовия Лагер на Jabal Shams. На рецепцията ме посреща изключително любезно индийче, което говори сравнително разбираем английски. Обяснява ми, че има два маршрута за преходи: W4 който води до върха и отнема около шест часа и W6 – до Големия Каньон с приблизителна продължителност два, три часа. Избирам Каньона, заради липсата на време, но го отлагам за следващия ден, понеже трябва да намеря място, където да нощувам. Питам момчето, разрешено ли е да се опъва палатка извън къмпинга. Оказва се, че няма проблем.

Къмпингът (Базовият Лагер) е голо и скучно място.

Има постоянно разпънати големи шатри, които предлагат скромен хотелски комфорт и няколко малки бунгала от итонг, повечето от които все още в строеж. Няма едно храстче за разнообразие, а за дърво и дума не може да става. Иначе е удобно. Освен вече споменатите шатри и бунгала има ресторант, кафене (също все още в строеж) и Majilis – място подредено в арабски стил с миндери и възглавници, телевизор и няколко книги на френски?!. Преди демократичните промени руснаците биха го нарекли „Място за отдих и култура”.

Оставям колата на паркинга и излизам от къмпинга, за да разгледам терена от другата страна на асфалта. Тръгвам по страничен черен път и стигам до заградено място. Изумително, зад телена ограда…градина. Някой се е хванал, терасирал е скалата, докарал е почва отнякъде и отглежда зеленчуци.

Докато се възхищавам на хвърлените усилия и резултата от тях, изневиделица се появява местен с омотан около кръста шал и тениска. След като разменяме задължителните любезности на арабски, се оказва, че поради скромни лингвистични способности и от двете страни разговора не може да продължи много дълго. Английският на местния не е брилянтен, а в интерес на истината същото се отнася и до моят арабски.

Преди две години направих усилие – започнах всяка сутрин да ставам един час по-рано и да уча езика. Бързо напредвах, докато стигнах до необходимостта да ползвам азбуката. Оказа се невъзможно, или поне за мен. Говоримият арабски е доста далеч от писмения. Много от думите са съвсем различни. За арабите е лесно, понеже те проговарят езика още съвсем малки и когато по-късно тръгнат на училище, научават книжовния като чужд. Отделно от това се изправих и пред други пречки. В Дубай, където живея повече от три години, официален език е английският и това е напълно разбираемо, като се има предвид, че тукашното население е едва около петнадесет процента. С други думи, дори да говоря арабски, бих се разбирал с много малка част от хората и то в редките случаи, когато срещна местни. Освен това, бях силно изненадан от факта, че езикът който говорят в Средния Изток, този в Египет и Арабският от Северна Африка са доста различни. Понякога самите араби не могат да се разберат помежду си. Така безславно приключи моята лингвистична Одисея. Нищо, при добро желание, човек може да се разбира с хората и без да знае езика, стига да иска.

Благодарим си учтиво един на друг с местния (за какво ли?! не че има лошо де) и се разделяме.

Виждам едно място малко по-надолу, което ми се струва добро за разпъване на палатката и слизам да го проверя. Голяма равна площадка разположена на ръба на пресъхнал поток, който се спуска стръмно надолу по скалите. Влива се в нещо като малка планинска река, също пресъхнала в момента. Гледката от тук е вълшебна. Тръгвам надолу и слизам до дъното на дерето там където потока се влива в реката и намирам голямо изсъхнало дърво, явно довлечено от водата, когато реката е била пълноводна. Ясно, ще нощувам на равното над дерето. Сега обаче трябва да изнеса няколко клона от сухото дърво горе. Взимам два и тръгвам. Докато се изкача, душата ми ще изскочи през гърлото. Часът е 5,30 и скоро слънцето ще залезе, а аз съм наникъде. Трябва да побързам.

Отивам да докарам колата. Спирам на избраното място и тръгвам отново надолу за още дърва. Избирам още един голям клон, нарамвам го и почвам да се катеря. По средата на пътя вече съжалявам и се питам дали наистина ще ми трябват толкова много дърва за вечерта. В този момент се сещам, че последните две седмици, откакто Александра се прибра за ваканцията, съм зарязал фитнеса и продължавам. Когато стигам горе, не мога да си поема дъх. Спирам за кратко, да си взема сулука и се захващам с палатката. Слънцето върви към залез. Духа силен вятър и това много ме бави. Освен това теренът е каменист и не мога да забия нито един фиксатор за палатката в земята. Чудя се какво ще правя, защото ако не фиксирам палатката вятърът ще я отнесе. Майната и на нея, ами ако това се случи, когато съм вътре…Решавам да сложа четири големи камъка в четирите края отвътре. Става. Докато приключа и виждам, че съм пропуснал залеза. Нищо, залези много, а и тук толкова ми харесва, че смятам да дойда отново.

Мръкна се. Палатката е разпъната, огънят гори, дори спалният чувал е надут, а аз седя на походното столче и с блаженство отпивам биричка. Сам съм с планината, звездите и огъня. Усещането за това, че си част от вселената е неописуемо.

Правя си с голям кеф салата от домати и краставици. Не ми се реже лук, но си нося зехтинец (ух на дяда).

Става доста студено. През деня, в началото на маршрута термометърът показваше 39°. Сега съм си облякъл върху фланелката дебелия суитчер и пак мръзна. Добре че си нося зимното яке – обличам го и него. Правя нощни снимки.

Резултатът не е много ясен. Ще разбера дали са станали, като ги видя на монитор.

Опитвам се да запаля походния котлон, за да си стопля вечерята. Уви, много духа. Затова пък дърва има достатъчно. Чакам да стане повечко жар и слагам тенджерата отгоре. Предишния ден си бях купил готови индийски манджи от супермаркет Лулу и сега трябва само да ги претопля. Много практично и много вкусно.

Решавам да си лягам. Прибирам всичко в колата и се пъхам в спалния чувал. БЛАЖЕНСТВО.

Палатката плющи от вятъра и почти не може да се спи, но на кой му пука. Ще свикна със шума.

Събуждам се след два часа. Дюшекът се е спихнал. Излизам, запалвам двигателя на колата и включвам помпата към запалката. Чакам да се надуе. Чудя се колко ли ще издържи. Лягам си и след като придрямвам от време на време се будя отново поради същата причина, точно след два часа.

 Решавам да сгъна спалния чувал на четири, да подложа одеялото и да легна отгоре – отдолу е камък и доста убива. Навличам якето върху суитчера, но за съжаление не е достатъчно – студено ми е. Решавам все пак да се опитам, да поспя. Вятърът блъска в палатката и ми е студено. Дремя.

Не издържам повече. Ставам и отново отивам до колата да надуя дюшека. Пъхвам се в спалния чувал. Вятърът като че ли утихва, но не мога да се стопля. Все пак, лека полека се унасям. Сънувам, че майка ми е умряла. Казват, че ако няма кръв е на хубаво. СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

МИРИЗМИ

Затварям очи и се опитвам да извикам в спомените си любими аромати. Те пък от своя страна повличат след себе си картини и случки, а всяка случка дърпа след себе си нов спомен. Падат едно върху друго, затискат се, скриват се и пак се показват и всичко се завърта в главата ми, като в калейдоскоп.

            Първият спомен за миризма, който успявам да събудя, е уханието на пресни краставици. За много от вас това сигурно звучи глупаво. Защо пък краставици? Няма ли някакъв по-интересен зеленчук или плод, а защо пък не и цвете? Ами няма. Няма друг аромат, който с такава убедителна сила да доказва настъпването на пролетта. „Това пък сега защо?” – ще се запитат много от вас. Ами защото в далечните 80 години на миналия век, а разбира се и преди това, пресни краставици се появяваха в България през април. Като казвам ″появяваха″, имам предвид по пазарите и в ресторантите. Пазарите обаче не са важни.

 Влизам в барчето на Сатиричния театър и още от вратата ме лъхва съсипващото ухание на салата от пресни краставици. Леле майко! Хайде сега да добавим и картофена салатка. Имам предвид варени картофки нарязани на малки кубчета с лук и копър. Това е положението. Усетех ли аромата на прясна краставичка, никой не можеше да ме убеди, че пролетта не е настъпила.

Разбира се краставици можеха да се купят и от ″Показния магазин″ на ъгъла на Раковски и Стефан Караджа. Сега там има малко магазинче за цветя, а останалата част от стария магазин е разпарчетисана и даже не знам за какво я ползват. ″Показен магазин″ или както биха го нарекли сега ″Шоу Рум″ (не че не значи едно и също де). Разбираемо е да има шоу рум за автомобили, копирна и печатна техника, дограма, строителни материали, и така нататък, но Шоу Рум за плодове и зеленчуци…Сигурно не ви се вярва, но е факт. В София знам за два такива. В другите градове едва ли е имало. Наричаха ги показни, защото съществуването им по всяка вероятност е целяло да покаже на гадните капиталисти, че и у наше село има всичко. Никого не искам да обидя, но сме мъничка страна, вярно много красива, но малка. Не че няма страни колкото нашата, че и по-малки, които са едни от най-проспериращите в Европа. Та в показния магазин можеше да се намерят удивителни неща. Банани например. Да, да. Не се смейте. Тогава нямаше никъде другаде освен там. Можеше човек да си купи и портокали, мандарини и всякакви други екзотични плодове. Около нова година пускаха и краставици. Представяте ли си? ″Пускаха″. Все едно, че посетителите в зоологическата градина пускат от високото в бетонната клетка на мечката бонбонки. Нали се сещате, как мечката стои изправена на два крака с лапи свити отпред на гърдите и с отворена уста, с надежда някой отгоре да и ″пусне″ нещо за ядене. Ситуацията не ми се връзва много с израза ″Човек-това звучи гордо″ популярен по онова време.

То пак при нас добре. Ами в Съветския Съюз израза за същото упражнение е ″Бросили″ (хвърлиха). ″Бросили мясо″, ″Бросили колбаса″…Като на куче. Хубаво де. Хайде сега да не ги закачаме руснаците.

Нека се върнем на краставиците, но не тогава, когато са ги ″пуснали″ в магазина, а тогава, когато се появяват естествено във формата на тънки резенчета (задължително необелени) в малки бели чинийки с тъмносин кант по края, подредени в прави редички, налягали едно върху друго – ″Редена″.  Не ми говорете за кокичета, минзухари и други подобни измишльотини. Истинският предвестник на пролетта или по-скоро категоричното доказателство за нейното присъствие е аромата на салатка от пресни краставички. Може и с копър.

Последното изречение провокира друг спомен. Александра – дъщеря ми – беше малка, на четири/пет годинки. Спеше самичка в отделна стая. Всяка сутрин отивах да я събуждам и понеже никак не обичаше да става рано (тя и сега, след повече от петнадесет години, не обича) се опитвах да бъда много нежен. Обикновено започвах много тихо с: ″Хайде на татко ягодка″, след кратка пауза: ″Малинка″ и така нататък, докато се събуди и разсъни. Репертоарът се повтаряше всяка сутрин в продължение на няколко месеца или дори може би година. Докато един ден, след като вече бях изредил всички познати плодове без особен резултат и явно изпитвах затруднение да продължа, Александра както си беше обърната с гръб, налапала палеца си, без дори да отвори очички промърмори: ″Може и зеленчуци″. Милата, писнало и беше от плодова диета.

Но думата ми беше за пролетта или по-скоро за уханието на пресни краставички или най-вече за миризмите.

Друг натрапчив спомен е сладникавият аромат, който може да се усети по  плажовете от началото на юни. Когато бях малък, а и по-късно винаги съм си мислел, че причината за тази упойваща и искряща от радост миризма са плажните масла, с които се мажеха чужденците по нашето Черноморие. Акъла не ми го побираше. Как така ще дойдат на плаж и ще ми се мажат с крем против слънце. Ами като не искат да почерняват да си стоят вкъщи, какво са ми тръгнали по плажове. Аз например дойдеше ли 24ти май вече имах ″една баня″. Така му казвахме тогава. Колкото пъти си ходил на плаж, значи толкова бани имаш. Не звучи особено похвално по отношение на личната хигиена, ама не аз съм го измислил този израз в крайна сметка. То хубаво, обаче като се замисли човек, времето за плаж става от юни до септември. Ами после? Значи ли това, че от октомври до май ″баня йок″. 

Но да се върнем към сетивната памет, провокираща картинката с чаровното лятно безгрижие, излежаване на горещия пясък, цамбуркане в прекрасната прохладна черноморска вода и единственото, с което мозъкът ти е зает през деня – „Къде ще ходим тази вечер?”. Като казвам прекрасна черноморска вода, не се шегувам. Ходили ли сте по други морета и океани? Глупав въпрос. Повечето от вас са ходили. За тези обаче, които не са, нека да кажа: Няма по-прекрасно място за къпане през лятото от Черно море. Водата е приятно прохладна и в сравнение с другите морета и океани или поне тези, в които аз съм се къпал, е много по-добра. Средиземно море е отвратително солено. Очите те засмъдяват, като влезеш във водата и на гърлото ти започва да горчи. Атлантическият океан е не по малко солен, а на всичко отгоре и по-хладен. Индийският океан е също много солен. Със солта обаче някак си постепенно се свиква. Това, с което няма как да свикнеш, е мазута, който много често се среща по плажовете на Оман например. Пред много от нашите хотели има или поне преди имаше четка, за да си изчистиш краката от пясъка. Пред някои хотели в Оман има стъргала, също като тези пред селските къщи в България, само че не за да си почистиш калта от обувките, а за мазута, който неусетно се е напластил по ходилата ти. Преди няколко месеца направих дълга разходка по плажа на източното крайбрежие на ОАЕ. Когато се върнах обратно до колата и отворих вратата за да вляза, случайно си погледнах краката отзад и слава богу. Целите ми джинси бяха наплескани с мазут. Бях с чехли. Докато съм вървял по пясъка, а със сигурност гледах къде стъпвам, защото търсех раковини по брега, без да усетя, шляпайки с чехлите си, бях нахвърлял такова количество мазут по джинсите, че просто веднага ги изхвърлих. Водата в Персийския залив през лятото стига до 38 градуса. Аз се гмуркам и мога да ви уверя, че дори на 30 метра дълбочина термометърът показва понякога 34. С една дума възможността да поплуваш в казан с топла супа, когато температурата на въздуха стига 48, не е най-доброто нещо, за което можеш да си мечтаеш през лятото. Вярно е, че няма кой знае какво рибно разнообразие, но за плажуване и къпане през лятото нашето море си остава според мен най-доброто.

Всъщност от къде тръгнахме? От сладникавият аромат на плажни масла. Или поне аз дълго време си мислех, че маслата и чужденците са причината за този аромат.

Преди около 15 години през месец май имахме някаква работна среща с колеги около Варна. След поредната презентация на изкуствено осветление и затворени през целия ден в конферентната зала излязохме да се поразходим за половин час. Изведнъж познатата миризма направо ме блъсна в носа и предизвика носталгични спомени по безгрижните дълги часове на открито по плажовете, а заедно с това породи и надежди и мечти за следващата възможна ваканция. Споделих с колегите учудването, че плажният сезон още не е започнал, а вече мирише на плажно масло. Едно момиче ме погледна учудено и каза, че ароматът няма нищо общо с плажа. Просто някакви треви цъфтели през този сезон по морето и това била причината. Не и повярвах или по-скоро не исках да и повярвам, защото за мен тази миризма значеше много. Не можех обаче да не призная, че има вероятност и да е права, тъй като по това време хора по плажа нямаше, а и ние бяхме доста далече от него.

Петнайсетина години по-късно отивам в Йордания по работа. Пътуваме с мой колега към някаква среща и по едно време той ми казва: ″Свали стъклото и поеми дълбоко въздух″. Послушвам го и почти падам през прозореца от изненада. Намираме се в Аман, столицата на Йордания, далеч от всякакво море, за Черно и дума не може да става, а за български плаж няма как дори и да ти дойде наум. Същият аромат. ″От дърветата покрай пътя е″ – казва колегата.

Нищо. Какво пък, дори и в Аман тази миризма ме връща към нашите плажове и това е достатъчно. Какво като съм се заблуждавал толкова време. Нали светът е това което ние виждаме и усещаме, а не това, което той наистина е.

Из въздуха се носи миризма на пушек. Не, не е само пушек, има и нещо друго. Ами да, ухае на нещо препечено. Чакайте, чакайте. Отнякъде идва и сладникав аромат. Този пък лютив дим откъде се взе сега? Ооо разбира се, нали е есен. Народът е полудял. Кой каквото, откъдето намери бързо го обработва по някакъв начин и го пъха в буркани. ″Запечатва″ народът ей!

″-Бабо Мравке, где така?

-Тичам Щурчо за храна.

-А ти где със таз гъдулка?

-Днес калинката е булка

и съм канен на свирня.

-А когато сняг забръска,

що ще чиниш ти зимъска?″

            Дойде ли есента, всеки българин закърмен с това стихотворение сякаш го обхваща лудост и започва да бурканизира всичко, което му попадне под ръка. Ща не ща обаче и аз със същото стихотворение съм израсъл и щом наближи краят на септември, една натрапчива мисъл започва бавно и постепенно да завладява напълно съзнанието ми – колко кила чушки (във варненско казват пипер, което лично на мен ми звучи по-добре) ще изпечем тази година и къде. И ето, че си дойдохме на думата. Има ли нещо по-типично за България от повсеместният аромат на печени чушки на тенекия или в чушкопек (думата е очарователно благозвучна) през есента. А печен патладжан на тенекия, обелен и оставен да се отцеди и след това в камерата за да има за цялата зима? Сега обяснявам и няма да повтарям: Домати, краставици, печени чушки, печен патладжан, червен лук, чесън и магданоз. Всичко с изключение на чесъна нарязано на по-едричко и полято обилно със зехтин и малко оцет, може и балсамов.

Няма по-богат сезон. Празненството на природата, която прилича на усмихната и щастлива зряла жена и многодетна майка, е пълно. Сергиите по пазарите пращят от стока и то само първокачествена. Домати, краставици, лук, магданоз, копър, целина, джоджен, връзки чубрица, босилек, патладжан, чушки, камби, дини, пъпеши, камари от тикви и какво ли още не. Не, няма по-красив и по-богат на цветове сезон.

            Лека полека обаче с напредването на есента зелените одежди на дърветата започват да се променят и да се  изпъстрят с най разнообразни шарки. Тук малко червено, там мъничко жълто. Хайде сега да добавим и кафеникаво и златисто и още, и още, и още… И щеш не щеш, в главата ти изплува стихчето на Валери Петров:

″Виж колко е хубаво, листата са всички

сякаш от блокче за водни боички ″

            После някак постепенно и неусетно цветовете избледняват и се загубват. Не, не са се загубили. Просто пъстрите дървесни дрехи са се превърнали в красив килим. Събират листата на купчини и ги запалват. Това обаче май отново е спомен от детството. Сега едва ли палят купчинките. Нищо пак мирише на пушек. Само трябва да отидем на село. Хората почистват дворовете и запалват боклука. Ухае на късна есен.   

Пътеките по Витоша започват да се разкалват, но за сметка на това цялата планина е пропита от прекрасния и малко носталгичен аромат на дъжд. Ръми ситен дъждец и капчиците по игличките на смърчовете лека полека наедряват и се откъсват от тях. Нали сте виждали паяжина покрита със съвсем мънички капчици, сякаш някой е кръстосал по особено виртуозен начин нанизи от прозрачни перли. Съвършенство. Най-хубавото обаче е, че започва да захладнява и тук там припалват печки на дърва. Пушекът значи дом, уют, топлинка, семейство, живот. Две са нещата, които мога да седна и да гледам с часове без да мръдна – река и жив огън.

Из въздуха се носи аромат на печени кестени, печена тиква и младо вино. Ако гроздето е брано по-късно, даже си е чиста шира – вкусна и сладка. Ако ли пък е смачкано по-рано, вече е „делибуран”. Дели на турски е луд, какво е буран не знам, но така наричат виното в процес на ферментация. Кипи, както кипи кръвта на млад човек и стават лудории. Те затова младите нямат нужда от делибуран. Ние пък по-зрелите ще си сипем винце.

„Пийни си баба винце да стане на кръвчица.” – така казват бабите на внучетата и ги комкат с червено вино. Ако ги види някой западняк, веднага ще докладва на полицията, за да въдворят принудително бабата заедно с внучето в клуб на анонимния алкохолик. Какво да правим, това е част от нашата традиция. При други култури пиенето на вино е грях. Слава богу нашата не е от тях. И моята баба казваше така – „Като ти се допие, пийни си мамо винце, недей пи пустата ракия”.   

Бог е сътворил света, но само няколко растения имат привилегията да бъдат наричани божии – лозата, маслината и смокинята. Хайде сега да допълним колекцията с домат и всичко си идва на мястото. За да постигнем пълнота на картината обаче, са ни нужни още бяло саламурено сирене и прясно изпечен хляб. Няма нужда да ядеш, само вдигни с две ръце чинията с доматена салата обилно полята с гъст ароматен зехтин и поръсена с натрошено козе сирене. Затвори очи и вдъхни през носа. Какво му трябва повече на човек? Две доматки, няколко капчици зехтинец, бучка сиренце и парче хлебец.

Мама (така винаги съм наричал баба си) и дядо имаха къща на село точно срещу фурната. Обикновено, когато трябваше да се купи хляб, пращаха мен. Имаше три вида – типов, добруджа и бял.

Качвам се по стълбите и влизам във фурната. Мирише на прясно изпечен хляб. Не помня лицето на продавачката, но добре си спомням и досега аромата на хляба и дървения „Г” образен тезгях облечен отгоре с балатум. В дясно по него са наредени големи, черни и зелени, пластмасови щайги с топли самуни поставени вертикално един до друг. Плащам 20 стотинки и вземам един добруджа. Той пари. Едвам го държа. Прехвърлям го от ръка в ръка. Помагам си с ръкавите на ризата. Разстоянието до фурната има няма петдесет метра. Това обаче са най-бавно извървяваните петдесет метра в моя живот. Първо трябва малко да изчакам хлябът да изстине. После си отчупвам крайче. Вълшебство. От средата се вдига пара, а отдолу е препечена, хрупкава, ароматна коричка дебела един пръст. Чупя парченце и го лапвам. Спирам на място, за да се насладя напълно на прекрасния вкус. Преглъщам и правя няколко крачки. Пак чупя от коричката и пак спирам. Докато стигна вкъщи една трета от хляба го няма – най-вкусната една трета.

Отново мирис на пушек. Този път идва от комина на къщата в Тополница. Стоя на двора с чаша червено вино в ръка. Излязох да се поохладя. Вътре печката бумти и е много топло. Нощ е. Лампата пред къщата блещи и ми пречи да виждам селото в ниското и звездите. Ако е денем и няма облаци, на нивото на очите се виждат върховете на Верила и Витоша. Селото се е пръснало долу около реката и по баирите отгоре. Чува се лай на кучета. Дерат се ще се скъсат. В далечината зад гърба ми изтрополява влак. Вдигам поглед нагоре. Точно над главата ми е Касиопея. Казват, че прилича на разкривена буква „Дабъл Ю”. На мен ми прилича на нашето си „М”. Пак разкривено, ама „М”.

Влизам вътре и си взимам ябълка. Събрах през деня три кофи. Бяха опадали по земята. Ноември е. След като Ванчо почина, няма кой да се грижи за градината, асмите и къщата. Занесох по-голямата част от ябълките на баба Славка да „надроби” на козите. Тя пък ми даде един буркан лютеница, една тиква и малко картофи – „Дребни Никче, ама убави”. Ех тази баба Славка…

Не съм гладен и замезвам с плод – дъхави ябълки събрани от земята. Ароматът им е упойващ и неустоим.

След малко си лягам. В спалничката мирише на бор от чамовото дюшеме и на ябълките, които са наредени по пода върху бяла хартия. Затварям очи. Слушам как печката бумти оттатък и си представям как хвърля светли зайчета по тавана.    

Вече мирише на сняг. Позната миризма, нали? Навън е мрачно и сиво, кално и неприятно, но ароматът на задаващия се сняг дава силна надежда и прави картинката малко по-поносима.

Вали. Ще натрупа и ще скрие грозотата на градския зимен пейзаж. Вярно е, че скоро след това девствената белота ще бъде превърната от колите в мръсна, сивкаво кафеникава каша, но какво пък. Струва си човек да изтърпи това само заради красивата топлинка, която се появява у нас, когато зърнем как улиците, тротоарите и градинките са покрити сякаш с красив, бял, пухен юрган. Усещане за уют и топлина. Нищо, че е студено. Нали предчувстваме как скоро ще се приберем на топло, ще седнем пред камината, ще гледаме с часове огъня, ще слушаме пукота на дървата и ще вдъхваме аромата на боба, който ври в гърнето. Ще излезем само за много кратко навън, за да наточим малко зелев сок. Пълним каната и бързо се мушваме обратно на топло. Тя, каната вече се е изпотила и от нея се носи странна миризма. Ако не бяхме сигурни, че става дума за кисело зеле кой знае какво бихме си помислили.

Огънят догаря. В камината остава само жар. Топло е, но на сутринта ще бъде адски студено. Стъклата ще са изписани с цветя от скреж и на нас няма да ни се измъква изпод юргана. Затова сега нека да си легнем и да си помечтаем малко за обещаващия аромат на пресни краставички.

 

Виена

11.12.2010

За приятелите и разни други работи

                                                                                                                                    „Казва се приятел пръв, но защо е той такъв?

                                                                                                                                    Затова, че пръв полита в огъня да те спаси.

                                                                                                                                    Пръв и без да се запита прав ли си или не си.

                                                                                                                                    Пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв,

                                                                                                                                    Ето затова се казва, че приятелят  е пръв.”

                                                                                                                                                                                                                  В. Петров

Преди време прочетох статия в Дейли Мейл за самоубийството на една жена. Взела всички хапчета, които намерила в чекмеджето и ги глътнала. Неприятна история. Трагедия за семейството и близките, но за съжаление такива неща се случват всеки ден и са част от живота. Това обаче, което е необяснимо и наистина ужасяващо, е че преди да го направи, жената публикува във Фейсбук намерението си и от 1082 (с думи: ХИЛЯДА ОСЕМДЕСЕТ И ДВАМА) ПРИЯТЕЛИ, нито един не се отзовава. Оказва се, че има такива, които живеят на няколко минути път пеш. Вместо това някои от тях публикуват подигравателни коментари на „стената” и във Фейсбук. В статията пише, че ако поне един си беше направил труда да зареже компютъра и само за пет минутки да отскочи, за да провери, какво наистина става, вероятно сега жената щеше да бъде жива.

Чакайте малко, за какво си говорим? Приятел е свята дума. Това е човекът, за когото си готов да направиш всичко. Готов си ти самият да търпиш лишения за да му помогнеш.

Приятелството е като любовта – химия. Вероятно се задействат непознати за нас механизми и наистина изпитваш потребност от това да си с този човек. Не е нужно да си говорите, просто трябва да съществувате заедно в едно пространство. С много хора може да си побъбри хубаво човек. С колко обаче може да си помълчи хубаво?

Преди години по време на репетиция Леон Даниел спомена, че любовта е неосъзнат страх от смъртта. Смъртта от своя страна е крайно състояние на самотата. Не знам дали с приятелството нещата стоят по същия начин. Може и да е така, макар че кой знае…Ако обаче е така, защо хората се жертват в буквалния смисъл заради своите приятели? Нали отивайки на сигурна смърт се обричат на самота. Обричат и приятеля си на самота.

 Последните няколко изречения касаят едно вероятно старомодно разбиране за приятелството – моето.

Всеки път, когато видя западняци да се поздравяват като най-близки приятели, ме обзема тих бяс. Защо се питат кой как е, след като никой не се интересува от състоянието на другия? На всичко отгоре повтарят въпроса по няколко пъти в разни вариации:

-Как си?

-Добре съм.

-Всичко наред ли е?

-Да всичко е наред.

-Добре ли си?

Абе като ти фрасна един по мутрата, ще ти кажа аз на тебе, добре ли съм. Тъпанар! Нали вече ти отговорих.

Нещата стават още по-сериозни от факта, че единственият отговор, който се очаква от теб е „Добре”. Даже не само добре а „Супер”. Отново се прилагат най-различни варианти от рода на „Фантастично”, „Наистина много добре”, „Прекрасно” и така нататък. Всеки път, когато ги чуя, ми идва най-учтиво и искрено да им отговоря. „Боли ме главата от снощи,а и нещо последно време ме въртят колената. Освен това миналата седмица оперираха на стринка ми мъжа и. То и лозето тази година не даде добре и едва изкарахме ракия колкото за гаргара” и т.н. и т.н. Бих могъл да продължа с часове. Не го правя разбира се. Нито някой ще ми обърне внимание, нито ще ме разберат. Поради тази причина и аз всеки ден съм „Наистина много добре”, „Фантастично” и „Супер”.

            Сещам се за един виц. Срещнали се двама приятели и единият пита другия:

            -Как си бе?

            -Добре – отвръща запитаният

            -Яааа да ти еба майката! – следва силно учудване от страна на питащия.

            Преди няколко дни мой колега австралиец успя в рамките на половин час да ме попита четири пъти „Какво се случва” (What’s happening). На четвъртия път му казвам: „Слушай Люк, ако ме попиташ още веднъж, не знам какво точно ще ти се случи на теб лично. Няколко часа по-късно разказвайки историята на друг колега, разбрах, че това не е въпрос, а типичен поздрав особено популярен в Щатите. Отговорът също звучи като въпрос.

            -What’s happening?

            -What’s up!

            Ебаси американците. Ама и аз съм един ръб. Нищо де, както и да е… 

Приятелите се броят на пръсти. Не е възможно да имаш 1082ма приятели. Просто химията не винаги сработва и даже много рядко се случва да се уцелят подходящи хора. Чух една циганка веднъж да казва: „На виж пръстите. От една ръка са, а един с друг не си приличат. И хората така.”

Любовта и тя постепенно преминава в едно голямо приятелство. Страстта с годините намалява. Не, че желанието изчезва, не. Просто чисто физическото влечение постепенно отслабва и на преден план излизат други работи. Еднаквите неща, които харесвате, любимите разговори на всякакви теми, съвместните пътувания и плановете за тях и още много, много други.  Ако наистина си уцелил верния човек, след време откриваш най-прекрасния приятел до себе си.

Дали наистина обаче обичаш човека до себе си или си влюбен в своята представа за него? Често се оказва точно така. Всъщност възможно ли е да разбереш, кой наистина стои срещу теб. През хилядолетията хората много добре са усвоили умението да скриват същноста си. Правят го защото ги е страх. Страх ги е че ако застанат с отворено сърце и обятия стават уязвими. Спомням си стих от един пловдивски поет:

„Отвориш ли ръцете за прегръдка,

Ти вече си удобен за разпятие.”

Страхуваме се. Затова заместваме живите срещи с безмислен чат, любенето с порнография, разходките сред природата с фототапети и отчайващо самодейни документални програми по телевизията.  

Заместваме думите, а покрай тях, като че ли заместваме и ценностите. Познатите наричаме приятели, а имитациите – реплики. Имитираме приятелство, любов, щастие, благополучие. И защо го правим? За да не ни помислят за слаби, за да не се издадем колко сме крехки. И същевременно, за да избегнем угнетителното усещане за самота, наричаме „приятел”, който ни попадне.

Снощи гледах по телевизията „Хачико: историята на едно куче.” Сантиментално филмче, както повечето, в които играе Ричард Гиър. Филмът е правен по истински случай. Става дума за привързаноста на едно куче към стопанина му. Историята е твърде позната, случвала се е на различни географски ширини. Преданноста на кучетата е пословична. Истински приятели. Макар че, когато един руснак се загубил в снежните Алпи и след един ден видял срещу него да се задава санбернар с бъчонка ром на гърба, се разплакал и възкликнал: „Ето, най добрият приятел на човека идва да ме спаси, а с него и едно куче.”

Между другото, когато пишех горните редове, първоначално вместо „стопанин” употребих „господар”. Думата сама ми дойде и аз я написах. Като се замисли човек, няма кой знае каква голяма разлика. Ако е така обаче, може ли да се говори за приятелство между слуга и господар. Дали в равноправните взаимоотношения между хората, може да се стигне до такава крайна преданост и приятелска любов или това се случва само в не дотам добрите американски филми.

Разбира се, че е възможно, но е много рядко. Затова не бива да наричаме всеки, когото срещнем под път и над път приятел. И ако все пак сме страхотни късметлии и приятелството се случи, то тогава това е за цял живот.

Преди много години чух една турска поговорка и никога няма да я забравя:

“Eski dost düşman olmaz, olsada yakışmaz”

„Стар приятел враг не става. И да стане не му прилича.”